След 2 развода съм в депресия – какво би ми помогнало?

Преди две седмици се разведох за втори път. И двата ми брака бяха с чужденци и за раздялата ми с тях съм виновна само аз. Защото не прецених добре, че да се омъжиш за някого, който е роден на хиляди километри от твоето родно място, не е лесна работа.

Първият ми съпруг Дитрих беше германец. Запознахме се в България на един семинар. Беше любов от пръв поглед. Обикнах го, защото очите му се смееха, защото не беше задръстен и комплексиран като повечето ми български приятели, защото не се боеше, че ще го вземат за тъпак, ако пита за нещо, защото се държеше като свободен човек и не се притесняваше от нищо.

Освен това имаше чудесно чувство за хумор. Бяхме два месеца заедно, а аз имах усещането, че винаги сме се познавали. Може би затова когато Дитрих ме попита ще се омъжа ли за него, без да се замисля, казах „да“. Решихме да живеем в България и само за месец съпругът ми успя да уреди да го преместят в офиса на фирмата им в София.

Той се радваше като дете на живота тук. Беше му интересно всичко и всяка събота и неделя обикаляхме страната. Възхищаваше се от прекрасната ни природа, от вкусната храна, от това, че си ходехме на гости без предварителна уговорка.

Малко по малко обаче ентусиазмът на Дитрих угасна. Очите му не се смееха и той сякаш стана друг човек. Затвори се в себе си, вече не ме разбираше така, както преди. Между нас се настани мълчанието и един ден просто се разделихме.

Слава Богу, запазихме добри отношения и често се чувахме по телефона или с часове говорехме в скайпа. Дитрих беше първият, с когото споделих и за новата си любов – Марк, отново чужденец, този път родом от Белгия.

И него срещнах на един семинар с международно участие и ме привлече това, което ме покори у Дитрих – усещането за свобода, когато сме заедно. Само че работата на Марк беше такава, че този път аз трябваше да замина при него. Не се колебах изобщо – нали когато човек обича, е готов на всичко за любимия.

Никога преди не се бях делила от родителите и приятелите си и още първата седмица от пребиваването ми в чуждата страна се почувствах като изгубена.

Нямаше на кого да звънна да пием по кафе, не можех да се обадя на някой ей така, да го попитам как е, гледал ли е еди-кой си филм или пък да помоля приятелката си да дойде с мен, когато си избирам рокля. Понеже Марк получаваше достатъчно пари, не ми се налагаше да работя и бездействието направо ме убиваше.

Мъжът ми се чудеше как така скучая и ми предлагаше поне десет начина да осмисля деня си – да се запиша на курс по френски или рисуване, да разгледам музеите, да се включа в някаква благотворителна кауза, да шия гоблени и все от тоя род. Но аз не исках, защото тъгувах по България и искрите в очите ми угаснаха.

И чак тогава разбрах какво съм сторила, когато помолих Дитрих – първия си съпруг, да напусне страната си и да дойде в моята. Бях го лишила от всичко, което сега липсваше на мен. Не можех повече да живея по този начин, затова се разделих и с Грегор и по най-бързия начин се прибрах в София.

Първото, което направих, беше да се обадя на Дитрих и през сълзи да му кажа: „Прости ми, Мартин, за всичко, което ти причиних!“ А той, объркан, само ме молеше да се успокоя и питаше искам ли да дойде. Отказах му. Знаех, че ако дойде, отново ще се съберем и отново ще го направя нещастен. Затова само му благодарих, че ме изслуша, и затворих телефона.

Още съм на 30, животът е пред мен и със сигурност ще създам семейство. Въпросът ми към вас е как да се справя с тази депресия и отново да бъда щастлива. Притеснявам се, че силно негативните емоции ще отключат някои от здравословните ми проблеми.

Какви билки да пия при депресия или на каква терапия да се подложа? Моля за съвет.